Това е история за обикновен оцеляващ българин в днешна България. За един от малцината останали живи от лагерите на смъртта.
Божидар Витанов е син на прочутия в Царска България Петър Витанов. Първият български радиоговорител, автор на едни от най-популярните песни във времена, когато да си елегантен не било прегрешение. На 9 септември 1944 г. Петър Витанов е репортер по улиците на София. Предава на живо по радиото идването на новата власт.
Новата власт променя напълно живота на Петър Витанов. Тормозен е непрестанно. Уволняват го. Унижават го. Присвояват си песните му. Полковник от Държавна сигурност винаги му напомнял, че ще намери начин да го пречупи. Изпращат синовете му в лагери.
“Аз се чудя как съм издържал, просто се чудя как съм издържал. Знаеш ли, какво е да те вържат със стола нагоре с краката и да те бият по табаните с гумени бичове? Страшни са болките да знаеш, много боли, ама на кой да кажеш, само ти викаш сам. А те казват – не викай, ще ядеш още повече бой”, разказва Витанов пред Катя Тодорова за БНТ.
Бил е на 17 години. Началото на 60-те. Изпращат го в каменоломните на Ловеч. Малко преди това са изпратили 19-годишния му брат в Белене. Изселват родителите им в село Овчарово, Шуменско. В дома им настаняват полковник от Държавна сигурност.
“Най-тежките ми спомени са убийствата в лагера, как хвърляха чувалите в тоалетната, вързани с тел… Там съм видял много смели хора. Светът е пълен със смели хора. Но може би останаха в историята. Сега не виждам такива българи. Такива смели хора”.
Всичко това през последните години е описал в книга. Готова е. Страхува се, че времето лети и един ден никой няма да помни колко лесно идва злото.
“Искам да остане за поколенията това. Просто няма живи. Много малко оцелели от лагерите има. Тука, в София, може би няма. Само аз съм. Описал съм точно с имена с факти, с мои доказателства, изтезанията, на които ни подлагаха. Кои са хората, които ни биеха”.
Не знае към кого да се обърне, за да бъде издадена книгата. Ще се радва някой да му помогне. Понякога се пита сам: интересува ли се някой от истината?
Липсват му хората, които историята е заличила, но той още помни.
“Липсва ми техният морал, тяхното мъжкарско поведение. Аз сега не виждам такива хора. Те ги биеха – те мълчаха. Бяха корави хора. Имаше корав български народ. Аз съм го видял това”.
“Комунистите унищожиха всичко. Те унищожиха нацията. Не точно комунистите. Държавна сигурност. Тя опропасти държавата. Защото между комунистите имаше и честни хора”.
“Ядосвам се най-много, когато ме лъжат, когато не казват истината и когато народът не се интересува”.
“За мен животът е път. Ламартин казва: Да се обичаме. Впрочем да се любуваме. Да бързаме да се обичаме. Човекът няма пристанище. Времето няма брегове. То тече и ние минаваме…“
