Днес ще прочетем тъжния разказ за тежката и трудна съдба на един човек, за когото целият живот е сурова борба. Сега той е възрастен, семеен мъж, живее скромен, нормален живот, но от очите му винаги се стичат сълзи, щом си припомни дните от детството.
“ Не познавам родителите си. Майка ми ме изоставила преди да навърша една година и до ден днешен нямам никакви новини за нея, а за баща си нищо не знам. Баба ми беше всичко за мен – баща, майка, родител, приятел… Тя беше тази, която ми дари безкористна любов, топлина, дом, покрив над главата. Двамата живехме в малка стара къща, в която имаше само две стаи. Баня нямахме: лятото се къпехме в една барака на двора, а зимата – в стаята. През първия ми учебен ден всички деца бяха с родителите си, хванати ръка за ръка, единствено аз бях с баба ми. Тогава все още нямах проблеми, но с времето те започнаха да зачестяват. Всичките ми съученици бяха облечени в нови дрехи, докато аз износвах стари, подарени по милост.
Не изпускай тези оферти:
Но тогава това не ме интересуваше и с широка усмивка пристъпих училищния двор. След няколко дни забелязах, че съучениците ми ме избягват. От малки бяха невъзпитани и арогантни деца. Изолираха ме и в час стоях сам, обикновено на последния чин. Но най-лошото беше, че и учителите ме пренебрегваха. В обедната почивка всички си купуваха закуски, само аз си вадех от раницата това, което баба ми беше приготвила.
И тези арогантни същества ме сочеха с пръст, смеейки се в лицето ми.
На родителските срещи ходеше баба. Тя толкова се гордееше с мен. Стоеше там, подпряна на последния чин. Милата ми баба упорито ме учеше как да бъда достоен човек. Аз нямах приятели – тя беше моят другар. И така до осми клас, когато дойде време да постъпя в гимназията. По това време не беше задължително да имаш средно образование, а и аз гледах с черни краски на живота, но баба положи всички усилия и ме убеди, че се налага да продължа образованието си. Записах се да уча във вечерната гимназия. Трябваше да започна работа, защото баба ми взимаше малка пенсия и за да оцелеем, се налагаше да чисти чуждите къщи.
Работих като строител. Носех тухли, бърках гипс. Бях все още дете, но се стараех да помагам колкото мога у дома. Тогава бях на 18 години и през тези години си намерих приятел.
Но не обикновен, а приятел за цял живот. Двамата с него работехме на къщата, която родителите му строяха. За да не се шляе по улиците, баща му го изпращаше да ми помага. Приятелят ми беше от богато семейство, а аз нямах дори родители. И така се сприятелихме. Той казваше, че него го избягват, защото е дете на богати хора, а мен ме избягваха, защото нямах семейство и бях беден. Макар и от различни светове, двамата много си приличахме.
Когато той се ожени, аз му кумувах на сватбата.
Днес съм полицай. На мястото на старата къща, където живеехме с баба ми, вече покойница, построих нова къща. Не е голяма, но е достатъчна за мен, жена ми и децата. Ако знаете колко много обичам децата си. Колко любов им дарявам. Спокойно мога да кажа, че имат най-добрия баща на света. От моята уста никога не са излизали думите „мама или татко“. Нямах майка и баща. Но децата ми имат. Някои хора си припомнят с усмивка приятните спомени от детството. Но не и аз. Ако само можех да изтрия тези години. Години на мъка и унижения. Понякога се чудя как може да има толкова много злоба, гняв и омраза при децата. За съжаление моите съученици направиха всичко възможно, за да направят още по-труден и без това тежкия ми живот.“
