„Вдигнаха ни по тревога още по тъмно. Излъскахме копчетата, стегнахме амуницията, мислехме, че почва война. Поведоха ни към църквата „Св. 40 мъченици“, а после ни наредиха в шпалир по калдъръма нагоре към Царевец. Сутринта беше хладна, ръцете ми трепереха, но не от студ, а от пустата неяснота. И тогава излезе Князът… тоест, вече Царят! Когато Малинов прочете думите, че вече не сме рая на султана и не плащаме данък на чужда империя, нещо ме сви в гърлото. Погледнах момчетата отляво и отдясно – сурови селски мъже, мустакати, виждали смъртта – очите им бяха влажни. Като викнахме едно „Ура“ ми се стори, че Янтра ще излезе от коритото си. Калпаците хвърчаха до небето. Дано Бог да пази България, че ако Турция тръгне нагоре, ние сме първи на границата. Но си струва. Вече сме свободни пред целия свят.“ Така според изкуствения интелект би звучал разказът на един обикновен войник – Иван Стоянов от 18-и пехотен Етърски полк, станал свидетел на съдбовните събития от 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г. във Велико Търново.
В първите часове на деня по калните калдъръми на старата столица цари напрежение. Хората усещат, че предстои нещо съдбовно, но никой не знае какво. Рано сутринта княз Фердинанд пристига в старопрестолния град със специалния си влак. В „Св. Четиридесет мъченици“, пред олтара на Асеневци, князът чете Манифеста: „…Обявявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство…“. В текста няма шлифовани фрази, защото е писан набързо от министър-председателя Александър Малинов през нощта – на светлината на свещ го нахвърля с молив във влака от Русе до Търново, довършва го в друсаща се каруца по пътя, подпирайки листа на коляно. Веднага след това Фердинанд приема титлата „цар“. Така достойнството на българския владетел се изравнява с останалите европейски монарси, а България не е вече васално княжество, а суверенна сила.
Когато държавният глава и правителството излизат на хълма Царевец и Манифестът е прочетен повторно пред хилядното множество, емоциите ескалират от стъписване до луд възторг. Жени плачат от вълнение, мъже хвърлят калпаци във въздуха, камбаните на всички търновски църкви бият празнично, заглушавайки топовните гърмежи. Телеграфистите предават трескаво историческата новина до всяко кметство, казарма и вестник в страната, за да може на следващата сутрин цяла България да осъмне в Нова ера. Докато народът ликува, погледът на военния министър Данаил Николаев остава суров и прикован в картата. Той знае, че армията трябва да бъде в пълна бойна готовност по границата с Османската империя в случай, че султанът реши да отговори с оръжие. За премиера Александър Малинов случващото се в Търново е дързък дипломатически хазарт. Страната ни нарушава Берлинския договор от 1878 г., което теоретично е повод за война с Османската империя и санкции от страна на Великите сили. Но Малинов знае, че ако България бе молила за разрешение, никога нямаше да го получи.
Актът от 22 септември е предхождан от няколко ключови събития и дипломатически ходове. В Османската империя избухва Младотурската революция, която цели модернизация на държавата, но и заплашва целостта ѝ. На 30 август 1908 г. българският дипломатически агент в Истанбул Иван Стефанов Гешов е демонстративно пренебрегнат, което прелива чашата. През септември избухва стачка на служителите в Източните железници, което дава повод на правителството да конфискува стратегическата инфраструктура. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина ден преди България, действайки в таен синхрон. Турция не иска война, а огромно обезщетение, което Русия помага да бъде уредено чрез сложна финансова схема. През пролетта на 1909 г. Великите сили и Османската империя официално признават независимото Българско Царство.
Съдбата на героите от 22 септември е белязана от трагични обстоятелства. Александър Малинов, който залага на карта политическата си кариера, умира от сърдечен удар на трибуната през 1938 г. по време на реч срещу авторитаризма. Фердинанд, първоначално обожаван за превръщането на България в модерна европейска държава, по-късно е обвиняван за националните катастрофи. След абдикацията си през 1918 г. той прекарва три десетилетия в изгнание в Кобург, Германия, преживявайки смъртта на синовете си. Едва през май 2024 г. тленните му останки са репатрирани в България и положени в криптата на двореца „Врана“.
Източник: standartnews.com
