„Тази история е посветена
на всички жени, които някога, по
една или друга причина, са били упреквани от половинките си, че са пълнички и трябва „да се
стегнат“…, пише Дороти Тодорова.
Сигурна съм, че не са малко. Точно както не бяха малко и
нападките към моята фигура от онзи мъж…
Ще започна с предисторията. От
малка винаги съм имала проблеми с
килограмите. Наричам ги
проблеми, защото така е
общоприето. Но не ми се иска да ги квалифицирам с тази дума.
Защото килограмите могат да са
всичко друго, но не и проблем.
Жените, които ги имат в повече,
ще ме разберат… Понякога килограмите са хормони, друг път прекомерни
емоции, стрес, работа, семейство, деца, храна, погълната
набързо, тъга, мъка… но никога просто проблем.
Теглото ми винаги лавираше през
годините, но честно да ви призная, не си спомням откога не съм
виждала кантарът да показва по-малко от 70 килограма. Дори и
след изтощителните за ума и тялото ми диети и режими.
Бях се приела така, обичах се. Харесвах се. Знаех, че щом аз го
правя, ще има и мъж, който да ме оцени такава, каквато
съм.
Срещнах го, повярвах, че ме харесва. Всичко беше прекрасно. До
един момент.
Когато започнаха все по-честите подмятания за фигурата ми:
„Защо не започнеш да ходиш на фитнес?“, „Съобразявай се малко,
ядеш колкото мен“, „Иска ми се жената до мен да е слаба и
стегната…“.
Всеки път, когато ги чувах, ми идваше да разкъсам кожата си и
да извадя изпод нея всичко, което той виждаше като пречка, за
да бъде щастлив и удовлетворен от мен…
„Защо ме хареса тогава?“, питах го винаги след поредния
„калориен“ скандал… „Мислех, че ще отслабнеш!“
Сърцето ме свиваше, сякаш съм загубила най-близкия си човек,
без смърт. Как не ме разбираше? Та аз се хранех така
здравословно и ограничено, лишавах се, заспивах месеци наред
гладна, спортувах, вярно, не беше фитнес, но тичах, плувах,
ходех на йога, движех се дори повече от него, имах физическа
активност 5 пъти в седмицата.
„Не си достатъчно сериозна“, порицаваше ме той често,
когато му споделях, че наистина се старая и правя всичко по
силите си, за да поддържам форма.
След няколко месеца, заслепена от тъгата и желанието да се
докажа, най-накрая, по трудния начин, все пак
осъзнах. Единственото тегло,
от което трябваше да се откажа, беше неговото… Разделих се с
него. Не можех да издържа повече.
Малко по-късно научих съвсем случайно, че имам истински
проблем. Не бяха
килограмите, беше щитовидната ми
жлеза.
Последва дълга и трудна едногодишна битка със здравето
ми. Този път режимът не беше въпрос на естетика и
налудничавите желания на един комплексиран мъж, беше въпрос на
моя живот и щастие.
Умерена физическа активност, голяма доза хранителни добавки,
меню без глутен и много ограничен прием на млечни продукти. И
много позитивни емоции. Промених светогледа си. И в крайна
сметка, година и половина след края на нашите
взаимоотношения, аз бях 60 килограма.
Сега изглеждам и се чувствам чудесно. Постигнах го сама и
заради себе си. Вече свалям килограми много по-лесно, но тези, с които съм
в момента, така ми отиват и се харесвам. Не искам да съм
нито грам повече или по-малко.
Преди месец той ме видя, не се бяхме срещали отдавна. Според
мен е получил мъничък инфаркт след като ме е фиксирал. Звъни ми
през ден, за да ми каже как му липсвам… Само че той не ми
липсва. Как да ми липсва човек, който ме сриваше със
земята? Не можа да ме оцени тогава, как ще ме оцени сега?
Вече имам нова любов в живота си.
Трябваше да премина през всичко това, за да стигна дотук.
Дебела, слаба, истинска… а боклукът винаги ще си остане боклук!“
