На 22 септември се навършиха 20 години от кончината на легендарната актриса и любимка на публиката Пепа Николова, а на 23 декември тя щеше да отбележи своя 80-годишен юбилей. По този повод потърсихме нейната близка колежка и приятелка Латинка Петрова. Двете са споделяли общи пътища в Сатиричния театър, преминавали са през професионални разочарования и са водили дълги разговори за ролите, които така и не са получили. Ето какво сподели Латинка пред „Ретро“.
– Г-жо Петрова, какви са спомените ви с Пепа Николова от времето, когато бяхте заедно в Сатиричния театър? – Ние бяхме група актьори, които се надявахме да играем активно в Сатирата, но това не се случи и това бе голямата болка на нашето поколение и на Пепа, разбира се. Тя беше принудена да търси изява на други места. С огромно огорчение си спомняше за Сатирата, дори казваше на директора: „Ако излезем на улицата, кого ще познаят – теб или мен?“. А той се смееше, което бе истинска обида за Пепа, която чакаше своя шанс, но той така и не дойде. Отиде си огорчена от театъра, въпреки че направи толкова много филми. Тя беше директен човек, много забавна като приятел и компания. Когато минаваха генерали от МВР, тя се спираше, козируваше им и си говореше с всички. Беше изключително обичана.
В Сатирата обаче беше табу за младите да играят. Нашата изява беше навън, защото тогава комунистическата върхушка разпределяше ролите и нас ни оставяха на изчакване. Ролите бяха запазени за народни и заслужили артисти. За театъра тя наистина страдаше много. За съжаление, времето беше такова и цяло поколение бяхме оставени на трупчета. Около 15 души бяхме така низвергнати. Казваха ни: „Чакайте си времето“. Ние чакахме, но не дочакахме. Добре че ни търсеха навън, за да поддържаме професията си. Аз също бях потърпевша, 29 години бях в Сатирата и сърбах същата попара. Пепа негодуваше, тя беше бунтарка по природа, но нямаше пред кого да се оплаче.
Пепа беше точно за Сатирата, защото притежаваше невероятно чувство за хумор и беше „душа на компанията“. Но понеже не й дадоха шанс, тя не успя да докаже таланта си на тази сцена. Хората я помнят от филмите и слава Богу, че остави такова наследство. Ние се спасявахме с концерти и кино. Жалко за пропуснатите години на младостта ни, за енергията и желанието да докажеш, че имаш послание. Никой не се интересуваше от това. Пиесите се разпределяха по партиен принцип и ако не си бил послушен, беше невъзможно да получиш роля. Това е трагедията на много колеги, мнозина от които вече починаха.
– Пепа Николова отглеждаше сама дъщеря си Александра, как се справяше като самотна майка? – Тя беше мъжко момиче и устояваше на всичко. Пепа беше строга към Александра, но в същото време не й се бъркаше в избора на път и изкуство. Казваше й: „Както решиш, но знай, че е трудно“. Слава Богу, Александра си намери мястото. Тя е деликатно, добро момиче и хубавица. Пепа се справи блестящо като самотна майка, всичко беше под контрола й. Никога не я глезеше, казваше й истината в очите и трепереше над нея. Това беше смисълът на живота на Пепа.
– Бяхте ли свидетел на любовта й с Йосиф Сърчаджиев – бащата на Александра? – Не съм се месила в отношенията им. Те наистина много се обичаха. Пепа пътуваше там, където той снимаше, и обратно. Това беше романтична история. После Пепа заключи устата си за Йосо, когато стана въпрос за доказване на бащинство. Тя поиска само той да даде името си на Александра, което той направи, и това тя изживя много мъжки. Освен това Пепа гледаше баща си до самата му смърт – къпеше го, обличаше го, правеше всичко за него. Възхищавах се на силите, които намираше в себе си.
Тя беше готина хулиганка, пред нищо не се спираше. Чешит беше и това беше нейната визитка. И досега паля свещички за нея и за много други колеги, които ни напуснаха. Ако има нещо след смъртта, дано почиват в мир.
– Прости ли тя на Йосиф Сърчаджиев за това, че не беше част от живота на дъщеря им? – Не, не, не. Не му прости. Дори Александра разбра за смъртта му от медиите. Не е била и на погребението му. Да не говорим за наследство – това е абсурд. Но Александра притежава гордост и достолепие, има мъжко поведение, наследено от майка си, която беше изключително силна жена.
Източник: hotarena.net
